петък, 6 юни 2014 г.

Заявления до българския министър-председател г. Ив. Ев. Гешов от поробеното население в Егейска Македония 1913







Заявление с дата от 4 февруари 1913 г. от кмета на Енидже Вардар и кметовете на 32 български села от околията, с което българското правителство се моли да не се оставя, след като в турско време толкова се е борило да запази народността си и да извоюва свободата си, да попадне в по-тежко, гръцко робство.
До Господина Председателя на Министерския Съвет на Царство България
в ст. София.

До Господина Председателя на Министерския Съвет на Царство България
в ст. София.
Господине Председателю,
Долеподписаните жители, българи-православни, от гр. Енидже Вардар (Пазар) и околията му, с настоящата си молба бързаме да изтъкнем пред Вас, Господине Председателю, нашите най-съкровени чувства, мисли и желания в един критически момент, когато се извършва баланса на сложния източен въпрос, който тъй много грижи и старания, кръв и борби е костувал на цивилизования свят и с който въпрос участието на българския народ, по необходимост поради исторически, етнографически и географически причини е било господствуваще във всичките му фази.
Кървавите борби на знаменитата Френска революция, която тържествено освети принципа на националността и разпръсна по цял свят поток от светли зари, този принцип трябваше най-после и нашия нещастен народ да го събуди от оная летаргия, в която бяха го поставили неговите духовни и политически тирани — Фенер и Стамбол — и бяха го довели до степента на крайното забвение и до обезличаване в попрището на историческата арена. Обаче вълните на тая знаменита Френска революция раздвижиха и нашия народ и го извикаха в арената на мировата история, за да покаже тоя наш забравен народ скритите си духовни сили, таланта си, гения си та през 1912 год. да удиви целия свят с подвизите си. Безспорно нашето национално събуждане има етапи на развитието си. Трезвият ни народ почна възраждането си с отхвърляне на фенерския гнет, който най-много е душил устрема му към самостоен живот. Борбата на българина с Фенер, която носи името „Черковен въпрос“, е една славна епопея, която е почнала именно от градове и селища, които за нещастие не можаха да поздравят българските герои от Лозенград, Одрин, Люле Бургас и Чаталджа и да им се порадват на героичните подвизи. Това се наложи поради географически и стратегически съображения. Черковната борба, както на всякъде, така и у нас, е погълнала хилядници скъпи жертви от 50 и повече години насам. Нашият край е дал доволно жертви в това поприще и достойно е отбивал стрелите на врага. Факт, до колко е бил предан българинът в Енидже Вардар и околията му към своя народ и език е, че за да избягнат преследванията на Фенер бяха прегърнали унията, само и само да запазят народността и езика си.
Освободен от фенерския гнет, скоро замечта българинът и за политическа свобода, която като деветоглава хидра, в ред десетки години, гълта кръвта на отбор юнаци, които с усмивка умираха за българското си име. Кой не знае жертвите, дадени от тоя измъчен край за свещената свобода? Кой не си спомнюва трагедията през 1910 год. в Енидже-Вардарско, когато младотурският бяс по време на обезоръжителната акция се изля над тоя нещастен край с най-голямата си ярост и в съдружие с нашите заклети, исторически врагове пожела с един замах да заличи националната ни свяст? Но удивителна бе българската издръжливост пред този погром, пред тая историческа катастрофа, когато на потоци потече българската кръв! Националната кауза бе спасена, българското име тържествува и бесните гонители на българския народ останаха изненадани от жилавостта му, отчаяни от твърдостта му, с която отстоява своето българско име. Нигде така ярко българщината не се е борила за името си. Нигде сравнително толкова човешки жертви не са давани за една свещена кауза. Ни един народ не е толкова страдал за името си!
И сега, по един каприз на съдбата, ние, чиито кърви не са засъхнали, чиито рани не са затворени, трябва да подпаднем под грозно чуждо робство и да се обезличим, да погинем за винаги!
За сърбите има идеал за обединяване с братята им в Босна и Херцеговина, Славония, Далмация и пр., има идеал за обединяване на сърби с хървати, далматинци и черногорци; гърците имат свои сънародници в Мала Азия, една перспектива за реагиране. Обаче где другаде България има свои синове да обединява? И ще допусне ли тя сега в 20-ия век, века на народността, да се жертвуват българи, които за нея са проливали потоци кръв?! Не вярваме.
Нашата кауза е освещавана с кърви. През 1878 год. Сан-Стефанският договор даде истинските граници на българското племе.
Като изтъкваме всичко това, апелираме към Вас, Господине Председателю, щото в името на духовете на тези герои, чиито сенки лебдят посред нас, да не позволите никаква ампутация на нашето тяло. Принципът на националността да тържествува.
Прочее, от името на светите жертви, скъпи наши дейци, от името на 20 хиляди българи в тая каза, Ви молим, като Ви поднасяме тая си молба, да не позволите да се реже тялото ни та да бъдете отговорни пред историята и потомството.
Готови за всяка жертва, оставаме с най-дълбока вяра в реализуването на народния идеал — обединението на българския народ.
Подпечатили и подписали:
Кмет на махалите Джумра, Бучава и Горна на гр. Енидже Вардар.
Кмет на нахията Гумендже.
Кмет на с. Ветхи пазар,
Кмет на с. Въдрища,
Кмет на с. Асар-Бегово,
Кмет на с. Мандалево,
Кмет на с. Св[ети] Георгий,
Кмет на с. Кадино,
Кмет на с. Балъджа,
Кмет на с. Корнишор,
Кмет на с. Крушари,
Кмет на с. Палорик,
Кмет на с. Радомир,
Кмет на с. Дамян,
Кмет на с. Рамна,
Кмет на с. Аларе,
Кмет на с. Апостол,
Кмет на с. Ливадица,
Кмет на с. Бозец,
Кмет на с. Петрово,
Кмет на с. Кониково,
Кмет на с. Куманово,
Кмет на с. Бабакьой,
Кмет на с. Грубевци,
Кмет на с. Гирикарци,
Кмет на с. Литово,
Кмет на с. Либахово,
Кмет на с. Чичигъз,
Кмет на с. Тумба,
Кмет на с. Тушилово,
Кмет на с. Баровица,
Кмет на с. Градище.
Подписаният Енидже-Вардарски български архиерейски наместник удостоверявам истиността на приложените на настоящата молба печати и подписи на кметовете от гр. Енидже Вардар и околията.
Енидже Вардар, 4.II.1913 г.
Архиерейски наместник: Свещ[еник] Г. Шуманов.
№ 8.
Заявление от българите във Воденско, които също така молят да се присъединят към Царство България, като се позовават и на своето пълно със самопожертвователни подвизи минало за запазване българската си народност.
До Господин Министър-председателя
в ст. София.
Господине Министре,
От дохождането на турците на Балканския полуостров нашия народ, както Ви е известно, бе поробен и политически и духовно до началото на втората половина на миналото столетие. Нашите мъки и тегла само историята може да опише.
Още от 1858 година, когато нямаше нито Екзархия, нито свободна България, за да ни окажат някакво материално или морално съдействие, Воден и околията дигнаха знамето за борба против духовното робство на Гръцката патриаршия, за да се сдобием със своя народна черква и училище. За извоюване на църковна автономия, за запазване на своя език и народността си, ние цели двадесет години сме водили ожесточена борба с Фенер, докато най-после с големи материални жертви и загуби на сума люде можахме да заставим турската власт да ни зачете като отделна нация, със своя отделна черква. Воден даде известния Гого, представител на Воденската епархия в Първия народен църковен събор в Цариград, който не пощади ни имот, ни живот за възкръсването на своя народ. И днес още има семейства, които са били в завидно състояние и са изпаднали в мизерия поради тази борба. Отначало малко на брой, сетне лека-полека тази народна искра обзари всички български села от околията и тъй влезнахме в лоното на родната си църква — Св[етата] Екзархия. Постигнат тоя идеал, устремихме се преди 20 години към друга посока: поискахме човешки права от турското правителство. И водихме тая борба цели години, бихме се и с турци и с гърци-андарти, дадохме сума жертви, костите на които още се белеят по воденските полета и урви. Тая борба люто я водихме с едничката цел да се видим един ден освободени от турското иго и съединени с нашите братя от свободна България под един скиптър, в едно царство. И с такъва цел в настоящата война изпратихме синовете си да се бият рамо до рамо даже и с гръцките войски против петвековния тиранин. Щом обаче се сломи турчинът, управлението в града и околията се взе от гърците, а ние останахме пак в старото положение.
Господине Министре,
Няма да забравим жертвите, които сме дали било за националната черква, било за извоюване на политически свободи; никога няма да се откажем от заветното си желание – да бъдем в оградата на славното българско царство; няма да допуснем ново робство. Работили сме безспирно до сега и за напред ще работим, докато тупти нашето сърце, до последната капка кръв, за да се присъединим към нашите свободни братя и да бъдем заедно с тях поданици на обеднена България.
Изказвайки горещото си желание, апелираме към Вас, Господине Министре, и Ви молим най-учтиво да бъдете тълковател на това наше желание пред надлежното място, за да се направи потребното и възможното за присъединяването на нашата околия към свободна България.
Надявайки се, че настоящата ни молба ще бъде изпълнена, оставаме с най-отлични почитания.
Воден, 26 януари 1913 год.
Следват печатите.
№ 9.
Заявление от българското население в Лерин и селата, попаднали под гръцка власт, с дата 20 януари 1913 год., с което молят да не се оставят в ръцете на гръцката власт, надъхана с ненавист и злоба към всичко българско, след като толкова много са страдали и са се борили за освобождение и са дали много жертви.
До Господина Ив. Ев. Гешов, министър-председател на Царство България.
Извънредността на днешния исторически момент за нашия край, мисълта, която тормози душите ни от 4 месеца насам за нашето бъдеще национално съществуване, ни карат да поднесем пред вниманието Ви чрез устата на нашите избраници — кметове и ази, следната просба.
Още от старото историческо време, когато българското племе се е оформявало като отделна държавна единица и се е настанило по Божията неведома съдба в нашата родна страна, Леринската околия, населена с чисто българско по род и език население, се е считала за български край. В съседство с нашата околия са славните Охрид и Преспа, светините на Стара България, и когато българският скиптър се е простирал отсам Рила, Леринско е било винаги неразделна част от целокупното българско отечество.
През време на църковните борби и подема на българския национален дух след петвековно двойно иго Леринско еднакво с другите български краища се е отзовавало на зова за самостоятелна народна черква и училище. Леринско е дало велики български патриоти и щедри дарители като приснопаметния д-р Мишайков, родом от с. Пателе13, дало е висши иерарси на българската народна черква в лицето на Високопреосвещения митрополит Панарет, родом от същото село,14 дало е дейци саморасли от рода на Паисиевите школници в лицето на монаха светогорец Герасим из с. Търсе, който през 1864 година е напуснал светата светогорска килия и е дошел в родното си село, открил е българско училище и със своите многобройни ученици е запалил факела на българското народно съзнание в трите съседни околии — Леринска, Костурска и Преспанска.
Централният град на околията ни, Лерин, е град, който е отстоял в първите редове на църковните борби. Минал всецяло още през 1875 година под ведомството на Св[етата] Екзархия, по-късно поради стечение на неблагоприятни обстоятелства той е могъл да се повърне назад и в последните години с нови усилия и жертви да очертае наново своята национална физиономия. В Леринската околия има села като Екши Су, Пътеле, Зелениче, които са чест за българщината в Македония поради твърдото си народно съзнание и непоколебимото си българско чувство.
Най-релефно своя национален дух и българска душа населението ни в околията прояви през достапаметните бурни революционни години, когато името българин трябваше да се защити с риск на живота, да се напише в страниците на Македония с мъченическа кръв. Без да омръсва знамето на Македонската революционна организация в борбите срещу 5-вековния тиранин, българското население в Леринската околия с вяра в своята мощ и правотата на своята кауза води с открити гърди неравната борба с турци и гърци, съединени в едно, за да изличат българското име от окървавеното чело на българска Македония. И когато през страшната 1903 год. огън и меч изтребваха всичко българско в тая нещастна страна, българинът в Леринско, оплаквайки своите скъпи жертви, опожарени жилища и опустели поля, на пук на двуглавия душманин, прояви в най-голяма мяра своя национален дух. Вместо изличване на българщината в нашия край нещастната революция докара нов подем на българския национален дух, ново тържество на българщината в Леринска околия. И онова нищожно меншество българи с небългарско съзнание всред пепелищата на неудачната революция побърза да се подслони под сянката на народната църва, Св[етата] Екзархия. С това ние българите в Леринско доказахме за лишен път, че сме свързани не с изкуствени, а с естествени кръвни връзки с българската народност.
И по-късно па и до сегашния критически момент, когато пред нас се изпречват нови съблазни против рода и езика ни, нови подмамки за нахлузване чужди маски, и сега ние се чувствуваме неразделна част от българския труп, чувствуваме се, като че по вдъхновение свише, повече от всеки други път българи, синове на българското племе.
Нашият край е и си остава до последен час в грамадното си болшинство български. При едно население от 60 027 души ние българите-екзархисти наброяваме 32 140 души; патриаршистите, на брой 12 075 души, са разнонародна маса: 6897 българи, 2130 власи, 3020 албанци, които рано или късно ще приемат своя естествен колорит.
И такъв един цветущ български край, който е водил геройски борби за своето национално самосъзнание, който е дал един д-р Мишайков, митрополит Панарет и др. плеада борци, днес, когато мислеше че постига своята въжделена вековна мечта, се вижда в ръцете на една власт, макар на книга съюзнишка на България, но в същност надъхана с ненавист и злоба към всичко българско.
Макар и да сме дълбоко убедени, че тази власт е временна, че братската нам България е предприела днешната освободителна война в името на националния общобългарски идеал „Санстефанска България“ и че за нищо на света няма да жертвува цветущи и исторически краища на българското отечество като Леринско, Кайлярско, Костурско, Преспанско и др., пред мисълта, че може да да стане дума в предстоящите преговори за подялбата на турското наследство нашата околия да остане под друга власт, мисъл, която терзае жестоко сърцата ни, счетохме за свой отечествен дълг да помолим във Ваше лице, Господине Министре-председателю, управляющата власт на Царство България, да не се допусне нито загадка за отстъпване нашия роден край на чужда държава — от името на плеада герои, сложили костите си за общобългарския идеал, от името на техните сираци, вдовици, прегърбени старци, които като праведнаго Симеона чакат да видят един български войник, за да сложат мирно костите си, в името на общобългарския идеал, с който се води днешната освободителна война, да не се допуснат нови терзания за нас българите от Леринската околия, в който случай не остава друго освен да напуснем родните си огнища и да се приберем в пределите на България или да се предадем изново на кървави борби с натрапената власт, за да убедим целия свят и братска нам България, че сме способни за друга участ.
С пълна увереност, че справедливият ни братски глас ще бъде чут и че скоро и ние, жителите от Леринска околия, ще бъдем честити да се присъединим към ликуванията на новоосвободените наши братя отвъд Вардар като граждани на България, оставаме с най-отлично почитание.
От страна на гр. Лерин и селата, спадащи в гръцка зона, подписали мухтарите и азите:
(Следват подписите и печатите в оригинала).
Гр. Лерин, 20.I.1913 год.
Публ. в Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 година. Съобщава Л. Милетич. С., 1929, с. ІІІ-VІ, 253-286.

събота, 30 ноември 2013 г.

Хенри Ноел Брейлсфърд - "Македония. Нейните народи и тяхното бъдеще"














Санстефанският договор, който приключи Руско-турската война,
донесе една моментна и изплъзваща се надежда за свобода на Македо-
ния. Ако можехме да се освободим от онзи двадесетгодишен навик на
мислене, за да видим картата на Балканите без изкуствените граници,
които дипломацията е начертала по тях, и да изтрием от мислите си
политическото значение, което се съдържа в такива чисто географски
термини като „България“ и „Македония“, ние ще видим, че няма при-
чина нито в историята, нито в природата на нещата, тези две обла-
сти да са подчинени на такава различна участ. И в двете населението е
най-вече славянско, и в двете има едно малцинство от турци и гърци.
И двете вдигнаха оръжие, за да съдействат на нахлулите руски осво-
бодители. И двете бяха отхвърлили гръцката форма на православието
и свободно бяха се привързали към Българската Екзархистка църква.
Когато Берлинският конгрес, повлиян от страха на Англия от създа-
ването една велика България, която би могла да бъде силен съюзник
на Русия, предопредели България да бъде свободна, а Македония да
остане под турска власт, едно безразсъдно отчаяние обхвана изоста-
веното население, което току-що беше видяло свободата си, спечеле-
на с кръв и потвърдена чрез договор. Първият им инстинкт беше да
протестират. Две области от долината на Струма въстанаха, заеха про-
ходите и за няколко дни противостояха на турската войска. В Охрид
един заговор с по-големи амбиции е бил открит на властите, преди
той да узрее напълно. Последвали репресии, но Европа бе взела своето
решение; повече от десет години македонските славяни са понасяли
своята зла участ, с колкото мрачна търпеливост са могли да съберат,
хранейки надежда, че един ден Русия би приложила на дело велико-
душната Санстефанска програма. Това бе един период на много стра-
дания, в който напредъкът беше бавен и труден. Гърците бяха дейни
и враждебно настроени, гонеха всеки учител, който се осмеляваше да
пропагандира българския език, и противодействаха на разширяване-
то на „схизматичната“ Българска църква чрез познатите оръжия на
подкупите и клеветата.
Въпреки всички тези пречки българското движение напредва-
ше сигурно. Политиката на Екзархийската църква беше търпелива и
предпазлива. Тя целеше да реши проблема не чрез революция, а чрез
бавния процес на образованието и закрепването. Училищата бяха
най-ефикасните ѝ средства. Те възпитаха едно поколение, което не
можеше да бъде доволно от робския живот под азиатската тирания, 129
и младежите, които бяха завършили гимназия в Битоля, Скопие и
Солун, се чувстваха равни на гърците. Защото България (към която
наскоро беше добавена Източна Румелия) упражняваше непреодоли-
мо обаяние върху въображението на македонските славяни, докато те
наблюдаваха, първо, нейната победа над Сърбия и второ, нейния бърз
икономически напредък. Дойде време, когато младото поколение за-
почна да усеща, че методите на свещеника и учителя са твърде бавни,
че те бяха постигнали чрез своята мирна пропаганда толкова, колкото
можеше да се постигне, и че пълното освобождение на народа можеше
да дойде само чрез едно въоръжено движение, което щеше да наложи
намесата на Европа. Имаше достатъчно примери от миналото, за да
подкрепят тези разсъждения. В 1893 г. една група влиятелни македон-
ски българи, които поддържали тези възгледи, се събрали в една къща
в Ресен и основали „Вътрешната организация“. Двама от тях са все още
водачи на движението – Дамян Груев, учител в Солун, който изоставил
една сигурна кариера със завиден приход, за да стане човек извън за-
кона и конспиратор, и Христо Татарчев, преди доктор в Солун, чиито
изтънчени маниери и познаване на света са го произвели в дипломат
на Комитета, делегиран да направлява делата му в София. Отличител-
на черта на българския характер е това, че Комитетът е съставил план
не за едно незабавно въстание, което сигурно би се провалило, а за
един дълъг период на организиране и приготовление. Копнежът за
свобода e съществувал. Традицията на съпротива е говорела в стари-
те балади, които разказват за подвизите на хайдутите – балканските
разбойници-патриоти

събота, 26 януари 2013 г.

Па Шта си ти?




Василка Зојчева е родена 1905 година во Прилеп.
Таа била ќерка на Данаил и Љуба Зојчеви од Прилеп. Нејзиниот татко Данаил бил член на Прилепскиот комитет на ВМОРО до Хуриетот, но и потоа работел за револуционерната организација.
Пред Првата балканска војна со родителите се преселиле во Скопје. На 14 октомври 1912 година, во Скопје, при свечениот пречек на српскиот престолонаследник Александар Караѓорѓевиќ, на Камениот мост, покрај другите деца, со цвеќе во рака била и Васка Зојчева. Тогаш принцот Александар и пристапил и ја прашал: „Што си ти?“, при што Васка му одговорила: „Бугарка“.
Револтиран од тоа што девојчето му одговорило дека е Бугарка, а не Србинка, принцот Александар и удрил шлаканица пред насобраниот народ и пред нејзините родители. Овој настан наишол на силна реакција во Бугарија, та дури и бугарскиот поет Иван Вазов во 1913 година напишал стихотворба посветена за овој настан, со наслов „Па шта си ти?“. Исто така се спомнува и во книгата на Кирил Прличев, а нејзина слика има и во алманахот „Македонија“, секција „Маченици“ (1931).





Па шта си ти? - Таковa прашање поставува
во твојата куќа безсрамен странец.
Па шта си ти? - Со такваз пцувнja заканува
душата ти некакет странец;

Па шта си ти? - Тоа прашање насекаде -
каj Дрин, кај Шар, кај Вардар, Преспа драги
о Бyгарино, Србин ти поставува
и чека со начумерен лик ответ.

Но ти се чуваj , прав ответ не давај.
Кажи се Португалец, Курд, Сириец,
лапонец, црнец, циганин, Индиец -
но Бугарин се само не признаваj.

Дека тоз грев смртен прошка таму не знај:
влече срам, тепање, затвор и изгнанье -
невидено при претходните тирани.
Сокриј дека  Бугарин си, во наj бугарскиот крај;


Дека си потомок Самуилов, на Атонскиj
Паисиј внук; скриј на која мајка син си,
на кој јазик пеј матни Вардар, сини Дрин,
и шумите и езерата македонски!

Не спомнуваj Лозенград,
Лjyлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил сомневања опасни,
дека на ликовите нивни може да си брат.

Молчи! А наместо тебе секој дол, патека,
млади шуми, езеро, река, рид, планина
ќе викаат со глас во сите времиња:
"Тука Бугари се, Бугари од века!"

Иван Вазов, Април, 1913 година


Песна за Васка Зојчева – Бугарска народна песна
„Па шта си ти?“ – кралот српски попитал
едно малој моме, едно лично скопјанче.
Еј ти, кралу, јас сум си баш б`лгарка
од град б`лгарски, од земја б`лгарска.
За тие думи кралот удрил момето
пред мајка и татко, пред сите скопјани.
Еј ти, кралу, слушај, слушај, запомни,
цел народ те виде, скоро ќе ти одмазди.
Еј ти, кралу, бегај – бегај далеку,
тука не е Српско, тук е земја б`лгарска.



петък, 2 ноември 2012 г.

Слово за Тодора

в. Дневник

„Човек не може да ја промени вистината, но вистината може да го промени човека.“ Искрено, не милувам да цитирам, но оваа мисла горе чинам е соодветна за оваа работа. Па, ќе потсетиме на некои работи за да видиме што е, каде е. Kој е човекот што ја воскресна македонската идеја? За оние што не знаат или сакаат да не знаат, вистината вели дека по балканските војни македонското прашање беше погребано, закопано длабоко под земја. Да не беше тој, Тодор, родум од штипско Ново Село, денес ние овде среќно ќе си зборувавме на српски јазик (нели како што милуваат да кажат, па и Бог да те разбере) и ќе си бевме дел од нели, некоја јужна или вардарска покраина. Стогодишнината од Kумановската битка ќе ни беше државен празник, со недела цела наработна и ќе имаше народ 100 пати повеќе отколку на Илинден во Kрушево. Нека го оспори некој ова. Токму во ова изгледа е и таканаречената контроверзност на Тодор. Го возобнови ВМРО и отпочна војна со окупаторите (иако за таа вистина овде ретко ќе слушнеш збор, окупацијата дошла демек подоцна). Не знам зошто никогаш не учевме и како да се крие вистината дека Србија на границата со Бугарија кренала ограда со бодликава жица многу време пред комунистите да го кренат Берлинскиот ѕид само да ги спречат четите на оние што го продолжија делото на Тодор, а со една и единствена цел да си ги заштитат и ослободат своите браќа? Ова во името на митовите за револуцијата и за братството и единството ли е? Од оние исти митови каде што не оставивте место зa никој и ништо друго? Бил многу контроверзна историска личност!? Kаде е бре контроверзноста на овој човек? Објаснете ми. Ја барам со децении и не можам да ја најдам. Никако. Се служел со терористички методи, демек. Демек убивал луѓе. Можеби, но тоа беше војна. Kоја е границата меѓу херој и убиец во воена состојба? Знаете ли колку е соодносот на жртвите на Тодор и оние што гордо ги носат имињата на главните ни улици. Еден на стотици илјади. И тоа невини. И ве молам, бидејќи очекувам многу жолчни коментари, барем да добијам и одговор на прашањето што има Тодор наш со нацизмот, та заслужил да му цртаат кукасти крстови по спомен-обележјето? И од тоа направивте мит. Човекот умре (беше убиен) 20 години пред да започне антифашистичката борба во Македонија. Цели две децении. И ова не е техничка грешка. Годината кога го убија не се ни навестуваше дека Светот ќе го зафати тоа зло во невидени размери. Па речиси цела деценија мина потоа. Ама ако не си измислиш митови, па ако притоа и не ги пуштиш оние што не се согласуваат со тие митови и на Голи Оток ако треба, тогаш не ќе можеш да напредуваш, та демек во името на слободата на народот (и смртта на фашизмот) накалапиш капитал од кој и ден-денес ќе ти уживаат потомците. Ете затоа така слепо си ги браните митовите. Бевте платени и сте платени за тоа. Му честитам на храброста на оној што го постави споменикот на Тодора иако тој заслужува многу многу поголема чест. Убаво си кажа и еден политичар пред некој ден: Само народ кој има храброст да си погледне во минатото има право да гледа во иднината. Или така некако. Се надевам дека тука пред сите мислеше на него. На Александров. И знам дека ќе ми кажете Тодор таму потпиша она, таму така рече, онде... Но сето тоа на крајот на краиштата е само гола вода. Зошто? Затоа што за една личност за една партија, за која било јавна личност или работа само едно нешто е светост. А, тоа е мнението на мнозината иако ни е невидена тешкотија да го разбереме тоа. А тоа за Тодора беше толкаво колку за сите останати заедно. Со еден збор заштитник на својот народ. Херој над хероите. За нас. За другите можеби терорист, но прифаќањето на тоа (туѓото) мнение е врвна глупост. Еве што кажал генерал Томсон за лондонски „Тајмс“ во 1923 година: „Тој е учител, човек со нескротлива енергија и строга моралност, народот го вика СТАРИОТ и го почитува. Војводите и комитите му се предани докрај. Таа предност е објаснението за неуспехот на српските и грчките власти, да му ги откријат скривалиштата и покрај тоа што Србија за неговата глава таксува 700.000 динари. Тодор Александров се движи низ цела Македонија како АПОСТОЛ, тој ги посетува сите предели еден по друг. Влегува во села и градови, ги собира жителите, им говори, ги советува. Тој никогаш не организира мерки за лична заштита, селаните му се предани, сите знаат каде оди и никој не помислува за предавство, напротив, сите жители на Македонија го чуваат на штрек. Александров е опкружен од една сила која не дозволува негово фаќање“. Или Стојан Христов во „Херои и убијци“ : „Народот го познаваше Александров и ќе го овековечи повеќе како светец отколку како херој. Неговиот пример и во најтривијалните случаи вдахнуваше длабока почит. Неговата тивка и бавна реч, па дури и неговиот молк, носеа повеќе тежина и авторитет од ораторската елоквенција. Неговата волја беше сравотна... Неговата љубов кон работата и самодисциплината се легендарни. Од празни муабети му се гадеше“. И редици други негови современици од целиот свет давале само пофално слово за Тодора. Сем ние, кои за волја на вистината го правевме, и с` уште го правиме, под менторство кое не сакам да го споменам, бидејќи сите добро знаеме од каде доаѓа. Затоа време е да ги погледнеме работите со други очи. Со очите на вистината. Бидејќи Вистината (и само таа) ослободува.



Васко Kраjчевски

понеделник, 2 юли 2012 г.

Самарас од прабаба си учел за Самуил како бугарски цар



Завршувањето на најдраматичните избори во Грција ги натера новинарите да се нурнат во биографијата на новоизбраниот премиер Андонис Самарас. На страниците на грчкиот печат се реобјавија фотографиите од детството на тапанарот со очила кој ги слуша „Ролинг стоунс“ и сака да чита поезија. Но, тоа што портретот на Самарас го разликува од оној на актуелниот лидер на опозицијата во Грција, Алексис Ципрас е неговото благородно потекло, тоа што неговите предци важеле за носители на богатството и ученоста. Во секоја анализа под наслов: Kој е Андонис Самарас е напишано името на Пенелопе Делта, негова прабаба, најпозната писателка на детски книги во Грција, една од најважните фигури во модерната грчка литература. Преку книгите на Делта, се слави грчката пропагандна борба за Македонија (1895-1908) во Отоманската Империја.


Kако се велича името Делта


Во Јаница, Северна Грција има училиште кое го носи името на познатата грчка писателка на детски книги. Не само во ова, туку и во сите други грчки училишта, книгите напишани од прабабата на грчкиот премиер се користат како дополнителна литература. Грчките ученици преку книгите на Делта учат за грчкиот херој, кој во борбата за Македонија по Берлинскиот конгрес бил во судир со бугарскиот непријател. Така на пример, во книгата „Во времето на Василиј бугароубиецот“ која Делта ја напишала во 1911 година, се раскажува за „Гркот Василиј Втори кој се борел против Бугаринот Самуил“. Слично, и преку „Тајните на мочуриштето“, грчките деца треба да ја добијат сликата за херојството и патриотизмот не само на грчките војници кои се бореле за Македонија, туку и на селаните, поповите и учителите кои им помагале. Главните херои се грчки воени офицери кои како доброволци дошле да се борат во Македонија. Третата книга на Делта, посветена на борбата за Македонија е „За татковината“, која ја напишала во 1909 година.


Битка со Бугарите


Kога Самарас зборува дека се гордее што неговата мајка била Македонка, асоцијација треба да биде тоа дека Делта е нејзиното средно име. Тој како да ги повторуваше зборовите на својата прабаба во 1990, кога пишуваше дека сме се идентификувале како „Македонци“, но Бугарите и во помал обем Србите велеле дека сме нивни.


- На еден митинг во 2009 година, Самарас ја споменува прабаба му, поточно фактот дека таа се самоубила веднаш по влегувањето на Германците во Атина. Тој ја посочува како позитивен пример. Секако дека Самарас израснал со делата на неговата прабаба, самиот говори дека за Македонија многу научил од неговата мајка, Македонка. Така што јасно е како бил обликуван неговиот став и видик за македонското прашање - објаснува Далибор Јовановски, професор и историчар. Јовановски објаснува дека преку книгите на Делта, на Грците уште од најрана возраст им е проектирано дека противници во Македонија им се Бугарите.


Одговор за тоа колкаво влијание имаат делата на Делта во градењето на ставовите на Самарас за македонското прашање, побаравме и од Танос Веремис, професор по современа историја на универзитетот во Атина.


- Делта беше влијателна пред војната и во првите години на Студената војна поради причини кои се очигледни. Малкумина го поврзуваат Самарас со неговата прабаба - вели Веремис. На прашањето дали некоја од книгите на Делта, како „Тајните на мочуриштето“ е задолжителна литература во училиштата, грчкиот професор додава: „Тајните на мочуриштето“ не е задолжителна литература, особено во време кога грчко-бугарските односи се добри. Kнигата е инспирирана од војната меѓу Грците и Бугарите, на почетокот од 20 век“...

dnevnik.com.mk

вторник, 20 март 2012 г.

Sir Arthur J. Evans, London Times, on September 30, 1903

"Sir: As one who had the exceptional opportunities for studying the Macedonian problem from the inside, I may perhaps be permitted to point out some of the most essential conditions of the present) situation. I have traversed Macedonia at different times in almost every direction - from the Aegean side, from Albania, from the Kossovo vilayet, from Servia, and from the Bulgarian Principality. I have spent months there engaged in archaeological researches in the most out of the way districts, and though my main objects were scientific and not political, I had perhaps all the better opportunity for forming an unbiased judgment on the condition of the country. Nor, perhaps, do these impressions lose in value from the fact that they were formed before the beginning of the actual insurrectionary movement. "
"Let me begin by correcting an almost universal fallacy. There are no 'Macedonians'. There are Bulgars. There are Roumans - the relics of the Latin speaking provincials of Rome's Illyrian provinces, who still hold their own in the Pindus range and in the neighbouring towns. There are Greeks, including more or less superficially Hellenized Roumans. There are 'Turks', including Mohammedan Bulgarians, and some true Turkish villages in the Vardar valley representing a settlement earlier than the Ottoman conquest. There is an infusion of Skipetars or Albanians on the western and northern fringe. Finally, there is the large Spanish Jew population in Salonika. But there are no 'Macedonians'."

петък, 17 февруари 2012 г.

"Bulgarians by God, Macedonians by Tito"


„Татко Југословен, Мајка Бугарка. Што сте вие?“, „Македонија не постои“, „Бугари по господ, Македонци по Тито“. Вака некако изгледал декорот синоќа на ракометниот натпревар помеѓу Косово и Македонија.

неделя, 12 февруари 2012 г.

Цитати од Теодосиj Скопски в. Новини 1892


"... Јас, по потекло Бугарин од Неврокопските села, сум влегол во духовен чин во Православната Источна црква во 1864 година и како се формира Егзархијата, станав нејзин службеник во 1874, бидејќи мислев дека таа припаѓа кон општата православна Црква и тоа продолжувам да мислам ... "
"... Затоа гласините дека сум сакал да отцепи седум села од Егзархијата и да ги вклучам во некоја Вселенска Патриархиjа, не се точни, бидејќи јас сметам целото бугарско население од Скопската епархија за православно и сум немал потреба и причина да ги отцепувам од Егзархијата ... "

петък, 28 октомври 2011 г.

Цитати од Павлос Мелас-б'лгароубиецот


"...Треба да ги спречам Бугарите во извршување на злоделата и во повторувањето на минатогодишното лажно востание, зошто целиот свет е на пат да признае, дека тука има само Бугари. Ова треба да стане оваа година, а следната година можам да работам и за слободата..."
'...Јас испратив писмо до леринскиот кајмакам, во кое му најавив дека мојата цел е само да ги казнам бугарските злосторници и да ги заштитам нашите браќа од бугарските хорди, дека нема да закачам никого, ќе плаќам за се и ќе ги уважувам турската власт и војска'..."

Песен за Павлос Мелас
Плачат маjки низ мегдано во село Прекопана,
бега маш, хабер ке носи, во село Статица.
„Мили брака и сестрици, чуваjте селото,
денеска душмане идат, вази ке изколат.
Не ми беа турки-аги, арнаути-геги,
наj-ми беа jaбанджии, от тугинско Гръчко.
Утепаja со куршуми десетмина льуге,
првом даскалот и попот, зашчо сме бугари.”
Как го вели ем доjдоа грчките андарти
наj-отпред им Павлос Мелас –капетана Зезас.
Шчо ли чинат грци тува, от толку далеку?
Зашчо како звери пулjaт на мирни ристjaне?
Статичени книга носат на Костур, на Лерин:
„Во село ни припаднаja многу баш-комити.
Воjвода им Митре Влао навлегол со чета.
Елаj, аго, со аскера, скоро ке ги фатиш.“
Табурите сардисаja целата Статица,
загърмеja со куршуми и на jуруш идат.
Во къшчата плаке Мелас, вика по аскеро:
„Jaз сум грко, не сум душман, не сум Митре Влао.
Jaз се удрjaм не со турки, али со бугари,
немоj веке да грмите, теслим ке се сторим.”
Аго вели, ем говори: „Митрето е нaтре.
Мислaм, дека тоз кавурин сака да ни лаже.”
Нек се знае, нек се помни дур до веки веков
турки как убиja Мелас-грчкиот андартин.

понеделник, 5 септември 2011 г.

Smith, Arthur D. Howden "Fighting the Turk in the Balkans: an American's adventures with the Macedonian revolutionists" 1908 New York


"...Винаги съм се интересувал от Балканите, особено от България и Македония, и когато през есента на 1907 г. ми бе дадена възможност да отида в София и да усетя непосредствено обстановката, аз не се отказах. Естествено, човек не може да тръгне на такова пътуване като на обикновена лятна ваканция. Необходими бяха препоръчителни писма и бях подробно инструктиран за субективните аспекти на въстанието, като ми бяха дадени пълни сведения за личностите на по-видните ръководители.
По това време в Македония срещу турците се водеше борба от три страни – от българи, гърци и сърби [2]. Най-значимо бе въстанието на българите и то бе най-добре познато на останалия свят. Това не бе изненадващо, тъй като българите безспорно съставляват болшинството от македонското население. По изчисления от четирите милиона, живеещи в Македония, два милиона и петстотин хиляди са българи.
Трябва да се помни, че няма обособена македонска нация. Те могат да бъдат причислени към която и да е нация от Източна Европа или Западна Азия, както е в действителност. Македонският българин – това е българинът от същинска България, Княжеството, което обяви своята независимост от Турция през октомври 1908 г. в Търново [3]. По външен вид и по говор те не се различават, а до голяма степен и мислят еднакво. Накратко, те са от един род. Между двете родови линии няма никаква разлика, освен че македонските българи в резултат на положението им под турска власт имат по-ниска култура и образование от своите северни братя.
Независима България е древна държава. През ХIII век тя била една от важните по значение държави в Европа, господствуваща на Балканите. През Средните векове мощта й растяла, но в 1393 г. султан Мурад разбил обединените войски на България и Сърбия в кървавата битка при Косово [4] и оттогава до Берлинския договор българският народ е бил под робство.
За около пет века българската държава престанала да съществува. На практика българите били забравени като народ. Едва славянските писателн от ХVIII век започнали да осъзнават, че в европейските предели на Турция живее голям народ от тяхната група. Мястото на българските свещеници било заето от гръцкото духовенство, българската светска литература и религиозните книги на кирилица били повсеместно унищожавани. Оскъдните знания, които прониквали през булото на робството и се разпространявали из тази злочеста страна, били на гръцки език и в края на краищата българите били почти забравени. Те се смесвали с гърците, приемайки религията си от фанариотското духовенство в Цариград.
Какво странно има тогава в това, че българите мразят поробителите – непримирима и трайна омраза, безгранична и без смекчение, непонятна за чужденците, освен за този, който е ял от българския хляб и сол и е бродил безмълвно с четите по балканските кози пътеки?..."

неделя, 20 март 2011 г.

Цитати од Декларациjа на Општиот конгрес на Внатрешната Македонско-Одринска Револуционерна Организација во 1908 год.


"...5. Организацијата и Бугарија
Конгресот не може да й го одрече природното право на Бугарија да се грижи за судбината на своите сонародници во Турција. За жал, конгресот треба да констатира дека бугарските влади немале изработено една јасна и постојана македонска политика и дека често го експлоатирале ослободителното дело за нему туѓи цели. Во предвид на тоа, конгресот го обврзува претставништвото да биде особено претпазливо спрема официјалните фактори на Бугарија и да ја брани по секоја цена, независноста и престижoт на Организацијата.
6. Организацијата Егзархијата
Конгресот смета дека Егзархијата, како единствена легална културно-просветна установа на неослободените Бугари, треба да биде неутрална спрема револуционерното движење. Најпосле, усвоената политика на Егзархијата, изразена преку непријателски дејствија кон Организацијата, ќе се гони, колку тоа и да е непожелно. За последиците од таа политика Организацијата ги смета за одговорни, како централната егзархијска власт, така и нејзините црковно-училишни органи..."

събота, 1 януари 2011 г.

К. Мисирков - "ПОВЕКЕ МАКЕДОНЦИ"


Повеќе Бугари или повеќе Македонци? Еве еден голем проблем на кој не еднаш треба да се запира мислата на  Македонецот во последните триесет години и додека едни или попрецизно огромното мнозинство се спирали на првото наоѓале се и такви кои сакаат второто пред првото. Во бројот на последните е и авторот на овој напис.
Ние, Македонците, треба да бидеме помалку Бугари и повеќе Македонци. Ова ни е потребно од реалноста во која се развива денес историскиот живот на Балканскиот полуостров. Ова ни е потребно, без оглед на тоа, како ќе погледнат Србите на нашиот македонски патриотизам, како тие ќе се обидат да го користат и да го дискредитират.
Ако прашањето за племенските сличност и разлика помеѓу Бугари и Македонци треба да се дозволува врз основа на националното име, јазик и историја, тоа нема сомнение дека и ние треба да го решиме така како што го реши оној грчки свештеник, автор на четириjазичниот речник на грчки, бугарски, романски и албански, внесе во 1804 година (примерок од него има во Софиската народна библиотека), кој за бугарски јазик го зема македонското западно наречје. Ова речниче имало за цел, како експлицитно во него се вели погрчавањето на трите македонски народности: бугарската, аромънската и албанската. Значи тогаш кога во Македонија и Бугарија уште немало ниту спомен за бугарска егзархија, Грците, очигледно добро запознаени со балканските народи, не прават никаква разлика меѓу Бугарин и Македонец или македонски словенин.
Ние, Македонците, не можеме и нема зошто да го игнорираме овој и нему слични факти, кои може да се цитираат со стотици. Ние не можеме да ги игнорираме, бидејќи да правиме тоа, значи да изопачаваме нашата историја, да кривиме вистината, да лажеме себе. Ние тоа не можеме да направиме, бидејќи ние денес сме само трајност на случајот, на традициите, на задачите на претходните македонски генерации, ние сме трајност на македонската историја, а не творци на нешто ново, нечуено до сега во историјата на нашата татковина и на нашиот народ.
Охридската архиепископија "на целокупната Бугарија" е наша архиепископија, тоа е наше историско наследство и наш идеал за црковно ослободување од ненавистното српско светисавско ропство.
Против бугарското име како национално наше име, со што сме крстени од Грците уште пред влизанjето ни за прв пат во составот на бугарската држава во почетокот на IX век по Христа, име дадено ни од Грците за племенското ни едeнство со Словените во Бугарија, ние, Македонците, немаме ништо против и тоа наше национално име за нас е не помалку чесно, а не за Бугарите во Бугарија.
Но во ред со тоа, современите услови подигнаа на високо место локалниот, провинциски македонски патриотизам, македонското национално сознание како најдобарa сигурна основа за изградба на еднa подобра иднина и за нас и за Бугарија.
Националното обединување на бугарското племе не успеа. Секој обид за спроведување кадешто се состанат со сомневање и со очигледен отпор од страна на секаде. Сепак, постоечките мировни договори не негираат правото на слободно национално определување на оние деловни на бугарското племе, кои со тие договори беа ставени под туѓа власт.
Значи немаме право да се здружувааме, но имаме право да се задржиме. Добро. Нека Општеството на народите исполни клаузула за малцинствата во Македонија и пред се за оно малцинство што е мнозинство во поробена и фрагментирана Македонија и пред се српска Македонија. Ниту Бугарија, ниту Македонија не ќе сакаат повеќе. Ние сме слаби и не сме опседнати од лудило со неумерени и несоодветни апетити да нарушуваме мирот во Европа.
Ние, Македонците, денес треба да сме и всушност сме помалку Бугари и повеќе Македонци, од кога и да било порано во нашата историја.
Бугарскиот патриотизам за Македонецот денес не е избор за повозвишена национална дејност, а поскоро едно наведување на рамнодушност кон националниот идеал. Денес Македонецот навистина како Бугарин се бори за национално слободно постоење, но неговиот патриотизам се роди во него во поробената му татковина и во слободна Бугарија тој има само имплементиран идеал за политичка слобода.
Но слободните Бугари, со мали исклучоци, се длабоко рамнодушни за судбината на своите поробени браќа, пак и многу често од Судбината на бъдащето на сопствената слободна национална држава, кон своето историско минато и повик. Тие гледаат во Македонија карпесто безплодно земјиште, јаболко на раздор, пречка за економскиот развој на Бугарија и за добрите и односи со соседните балкански држави.
Овие и слични сфаќања очигледно не можат да најдат одговор во срцето на еден Македонец, затоа никој не е во право да бара од нас да сме такви Бугари, како нив, или дури повеќе Бугари од нив.
До ослободувањето на Бугарија меѓу Бугари и Македонци имало очигледно повеќе духовно сродство, што по ослободувањето се менува. Денес Македонецот треба да оди кон својот идеал, главно потпирајќи се на својата духовна моќ, на своето богато историско минато, на своите вековна традиција. Во нив тој мора да бара својот идеал, раководните си принципи и сила за разумни и соодветни дела за достигнување на јасно дефиниран идеал.

Денес Македонецот треба да е повеќе Македонец и помалку Бугарин.

весник Мир, XXX, бр. 7163, 30 април 1924.

вторник, 14 декември 2010 г.

Искам убежище от България, в Македония ще бъда убит


в. Труд, 14.12.2010
“Искам българско гражданство и убежище, защита от Майка България, ако се върна в Македония ще бъда убит.” Това поиска вчера чрез медиите 46-годишният Здравко Здравески, който временно живее на квартира в Благоевград с трите си деца и съпругата си Добрила. Той е бивш македонски полицай, капитан и бивш командир на отряд от подразделението “Лавове” (спецназ на македонското МВР, който беше разформирован - б.р.).

Участвал е активно във войната с албанските терористи през 2001 година. След края на войната е служил в специалните части “Тигри”. Бившият полицай е арестуван за първи път през 1994 г.с обвинение, че съхранява българска литература.

“Когато дойде на власт Любчо Георгиевски, ме възстановиха на работа. Тогава се чувствах човек, у хората в Македония нямаше страх. Четяха се свободно български вестници. Но след като той не бе избран, моето семейство отново бе преследвано. Пак ме вкараха в затвора, обвиниха ме с фалшиви показания. После Върховният съд ме оневини, но вече бях изтърпял присъдата.

За последно ме пуснаха от затвора сега през юли месец и дойдох при семейството си, което избяга по-рано от Македония в България. В края на месеца ми изтича визата. Аз няма да се върна в Македония”, разказа Здравески. Той показа как му са избити зъбите в затвора в Прилеп. Показа и полицейското си яке с дупка от куршум. Срещу него стрелял колега, но не успял да го ликвидира.

Сега Здравески с трима синове, дъщеря и съпруга, се моли държавата да му помогне. В Благоевград живее благодарение на приятели.

понеделник, 13 декември 2010 г.

"We the Macedonians" by Constantine Stefanove, Berne 1919


Constantine Stefanove (B.A.M.A Yale)Secretary of the General Macedonian Council in Switzerland, member of the American Geographical Society of New York, etc.
Published in Berne 1919

Macedonia's Ethnical Character Established by Scholars and Serious Writers Versed in the Subject.

Space does not permit me to go into detail, but one cannot go over his history without refreshing his memory on such an irrefragable testemony
as that of Ami Boue, who as early as 1840, after a thorough study of the Balkan ethnical question, wrote: "The Bulgarians compose
the main kernel of the population of Macedonia" and reiterated by no lesser a Frenchman than Cyprien Robert, who in 1844
stated, " This people ( the Bulgarians ) in reality constitutes the main karnel of the Macedonian population" Shall i refer to
Urquahart, Paton, Denton, Lord Strangford, and a host of other learned Englishman who have studied the Balkan races on the very
spot?
Did not Lord Strangford in 1862 declare: " the vast and homogeneous majority of the Christian population in Europe, with the exeption of Bosnia,
Thessaly, Albania, the Chalcidic Peninsula, and a very narrow belt of seaboard, consists not of Greek or Slavs, but of Bulgarians. "
And here is another passage from the same English author wich superbly fits the case today: " The Greek canot overcome the Bulgarian,
nor lead him, nor incorporate him" And again "The Serbs or certain Serbian circles believe and wish us to believe that they
have the power and the moral right to annex, if not all, at least certain Bulgarian lands. They would neglect nothing in their efforts to work upon
the Bulgarians and make them see things as they see them"
In England there are perhaps few persons better acquainted with the nationality principal in South-Eastern Europe than Sir Arthur
Evans, the fiery defender of the Yougoslav aspirations these days. Certainly the following statement made by that most erudite
gentleman in the columns of the Times,after the great Macedonian revolution, was not made to please anybody
but to recall a well established truth which prof. Wilkinson seems to take lightly:
" The Bulgarian element predominates throughout the whole length and breath of Macedonia. I use this expression because it embraces all the territory included
between Epirus and Albania on one side, and Eastern Roumelia and the Principality of Bulgaria, on the other. It is only in certain towns of the Country south that
one meets traces of a Greek element, but here, too, it has been neutralised and is completely lost among the Bulgarian village population. Salonica, the
only important city in the Province, is inhabited chiefly by Spanish Jews and Mussulmans, but not by Greek or Bulgarians. In Monastir,
also, the majority of the inhabitants is Bulgarian, and Bulgarian is the language in the market. Prilep, Uskub, Ishtib, Kratovo,
Palanka, Strumitza, Naglen, as well as the other interior towns, are exclusively Bulgarian. It is not through hearsay that i advance this truth, but as a result of personal travel.
I will go still further and say that a traveller may traverse all of Macedonia, from Pindus Mountains to the Bulgarian frontier, without encountering a single Greek."

сряда, 24 ноември 2010 г.

Јордан Хаџи Константинов-Џинот, "Цариградски весник", 21 јули 1851


Јас живеам, како уживам, гледајќи прекрасниот наш народ, и поради тоа не можам да бидам лукав гледајќи неговата добрина. И ако ме праша некој - научник човек ли си или Бугарин? Јас одговарам: Бугарин сум. Дека не е фер на моето Словено-бугарство да правам зло и лукавство, прави Бугарин не лаже, не завидува, не мрзелува, не лицемерства, не блудства, за печена кокошка Вера не разменува .... Навистина, нема ништо по големо од Бугаринот - Бугаринот работи многу, оре, сее, тргува, војува, верен е, гостолюбив е, плаши се од Бога, почитува Царот и сè дозволено од Бога и Царот.

Поради тоа јас сум Бугарин и бугарското ми благородништво не ми дозволува да не сум добар, затоа имам вера и надеж и љубов и хуманост ... Не ми е дадено на мене Бугаринот, да сум очаен и да враќам зло за зло. Бугарин - во право и верен и благороден човек. Бугаринот сака секое добро, за Бугарин е срамота да се негира од својот род и јазик - тој Бугаринот што родот свој хули, името му е ни ден, ни ноќ. Јас сум Бугарин и плачам за нашите изгубени Бугари кои живеат во долна Мизија, затоа должни сме да се жртвуваме за браќата наши мили Бугари!